Земята не е наша собственост. Ние нямаме никакви права върху нея. Измислили сме си ги, за да оправдаем нашето паразитно  съществуване върху гърба на тази малка планета.  Егоизмът и амбицията направиха от човека великия експлоататор на земни ресурси…а те са част от едно тяло,  което също има предел на живот.

И за какво е всичко това? За да няма глад,  болести и мизерия ли? За да живеем по-добре? А по-добрият живот, нима наистина е по-добър? С какво?

Може би с наситените на цветове пластмасовите храни в също толкова цветни пластмасови опаковки?

Или в „питейната“ хлорирана вода от чешмата? Или тази,с подобрителите, която продават в същите пластмасови бутилки?

Навярно има нещо хубаво в разнообразието от некачествени стоки, които почти никой не може да си позволи.

Не знам за вас, но аз забравих какво е да се храниш със зеленчуци, които имат вкус.

Кожата ми страда от замърсения въздух и ръждивата вода.

Душата ми страда от замърсената психика на хората и консуматорския стимул, който ги кара да живеят.

Няма дървета…само хора, които секат дървета. Къде видяхте да се създава нова гора? Няма пари…желание…или площ? За поредния пустеещ бизнес-център ще се намери желание и пари за инвестиция.

Децата ни са болни,физически страдат от липсата на досег с природа, а душевно- от липсата на досег с Хора. Те живеят във виртуалнен свят, доминиран от машините и материализма, защото само там намират някакъв сурогат на щастие. Реалният живот вече не може да им предложи щастие.

Колко малко са децата, които искат да отидат в парка..ами ние,възрастните, искаме ли?

Тъжно е…експлоататори и консуматори, не виждам хора вече…машината измести човешкото в човека, лишавайки ги от единственото спасение за него и света. Лиши го от душата.