в търсене на изгубената родина…

Ето, че се върнах. Не помня колко дълго времето отказваше да ми подаде своята ръка. Избягах от инертността на онзи живот, за да се върна отново в топлата утроба на родното. Жадувах за забравени аромати и усещания, а душата и стъпките ми криволичеха в очакване. Напредвайки към стария свят, съзнанието ми все по-стремително започна да гради щит срещу зараждащия се антагонизъм от пагубни емоции. Назад ме теглеше вир от загрижености, собственост на живота, който наскоро рязко реших да загърбя. Така, както стори някога човекът, който  изтъкана от неопределености сила ме запъти да диря сега. Улисан в тази разиграваща се вътрешна борба,  не усетих как нозете ме отведоха до пределите на земя съвършено ми непозната. Внезапно въздухът около мен се изпълни с остра миризма на гниеща трева..Слухът ми долови жалното виене на вятъра. Потреперах , този нестихващ плач на безструнни цигулки разказваше история за края на една съдба. Някъде наблизо чух как се сподави писък..и с ужас долових дълбочината му..вътре, в мен…Вятърът усилваше своята песен, песента за една робиня,  не  успяла да постигне свободата си. Събрах смелост и насила отворих очите си. Прималя ми и ръцете ми инстинктивно потърсиха опора…миг, два…осъзнах,че съм се облегнал в някакъв камък..но не беше просто камък. Погледът ми обхвана останките от сгради, превърнали се в стърчащи гробни плочи – паметници на една почти затрита история, оставила след себе си само потайности. В устата ми взима превес вкусът на спомени… подсъзнателно прокрадващи се фрагменти от едно безразсъдно убийство. Безпределна гробница на надежди, мечти и съдби, лобното място на цял един народ..Част от стара камбана-  изоставена мъртва вещ, лежаща в теготата на едно отдавна непрекрачвано пространство. Мракът, падащ от бездушната ми сянка, пълзи с ненаситна алчност по излющените ръбчета на захвърлените около мен предмети.. Влудяващата гледка на ширещата си гибел, пронизва с горещото си острие съществото ми. Кръвта ми, тази течаща във вените отрова, довършва остатъците от една вече изпосталяла личност…

Страната ми- труп в пустошта, огледало на потъналия ми в безгласни стенания живот.

Обзема ме боязън, ами ако направя крачка напред? Какво остана от предишния мен, че да протягам мършавата си ръка към вече загубеното. Плаче ми се и плача, но къде са сълзите ми, отидоха си и те, заключиха след себе си вратата към единственото сигурно, за да ме оставят умиращ в непонятното бъдеще. Няма я… разпръснати сегменти, като парченца от счупено огледало, бавно загиващи в хаоса на своята бездънна самота. Безразсъдство е да убиеш така…..действайки с най-вцепеняващото и всепомитащо оръжие - нищото.